La Bulgarie Danubienne et Balkan (etudes de voyage 1860-1880)

F.Kanitz 1882

Ние прекосихме реката и се отправихме към село Мездра, което според различни източници трябва да крие някои старини. Почвата бе размекната от проливния дъжд, пътят ужасен, пък и селото с мръсните си сиви покриви от плочи не беше особено привлекателно.

Мислехме вече да се оттеглим без някой особен резултат, когато след много питания ни се съобщи за един много развален надпис от времето на Каракала (211-217). Докато живял императорът, бил ласкан от робския дух на народа, но след неговата смърт и името му било изчукано от повечето паметници. "На добро щастие - на най-великия и най-божествения М.Авр... при управлението на провинцията от Г.Овиний", така се чете на парчето камък.

С това откритие бронята бе счупена, в която се крие всеки българин, щом като му се заговори за предмети от старо време. Дъщерята на домакиня, дето се намери камъка, стана по-доверчива, водена от нейните ръкомахания, скоро стояхме пред един античен кастел, който с много други някога е пазил големия искърски път. В това отношение ще обърна вниманието на бъдещите изследователи върху имената Роман и Брусен. Името на последното селище напомня за чудо на тук намерения медальон с надпис PROYSILIWN, предаден после на Азис паша.

С тези изследвания станало бе пладне. Обядвахме в изолирания Мездренски хан. Този хан прави впрочем доста работа, защото той лежи близко до Искърския преход, дето минават всички, идещи от към оттатъшната Дърманица, закъм Враца. Във всяка друга европейска страна, на такова оживено място, биха построили стабилен мост. Мидхад паша мислил за това, плановете били готови, но той бил отзован и всичко пропаднало. Ние бяхме щастливи да минем благополучно дълбокия брод. От Дърманци Искър тече направо североизточно към Брусен. Ние поехме обратния път към доста състоятелното село Ребърково, през където се отива за Лютидол, Новачене и Скравена за Орхание. Романтична беше сценарията близко пред Лютиброд. Ние се спрехме пред една красива черковица, която предлагаше приятна отмора за всеки пътник.

Интересът към малката постройка изчезна пред срещните антични творения на човека, свързани с великолепен пейзаж. Пред едно покрито с храсти и посеви предхълмие на оттатъшния варовит масив се спускаха отвесни 3-5м. дебели, разделени 1-2м., 50-80 метрови стени надолу към Искъра, така, че човек винаги би могъл да се движи между тях в сянка. Картината е пленителна. По-късно, когато преминах Искъра със сал, намерих, че римляните като никой друг народ са знаели добре да използват природните особености на терена.

На две места, дето варовитите стени са разделени само на 50 крачки както долу при реката, така и горе на платото, са съединени със солидни, превъзходни стени и по този начин се е образувала крепостта с два двора за защитниците. Всичко това се нарича Коритенград, едно име, което само вече сочи за стар произход. Близо до хана и до колибата на лодкаджиите лежаха фрагменти с гръцки надпис и плочи с разни скулптурни орнаменти. Според твърденията на ханджията те били намерени на върха на грамадната близка могила, която заслужава едно основно проучване, дето вероятно е стоял езически храм. Може би пътниците са искали тук да умилостивят боговете, преди да предприемат минаването си през Искърското дефиле. Могилата не посетих. Североизточно от крепостта между останки на напуснато село се намира средновековна черкова. Тук археолога очакват благодарни задачи.

Гаснеха позлатените слънчеви лъчи, когато се качихме на сала обратно за Лютиброд. При шеги и песни вървеше всичко гладко, даже добитъка изглежда да е навикнал вече на такова товарене. Тежката и примитивна лодка почна да пуска вода, когато бяхме потеглили. Жените глъчеха и викаха към своя защитник от водния елемент, особено по-старите се кръстеха и непрестанно се молеха: Боже, помогни ни свети Никола! Мъжете бяха напротив много спокойни, гребяха водата с каквото намереха и така щастливо преминахме оттатъка.

При нашите излети винаги ни преследваха внимателно няколко селяни: Колкото пъти мерех или проучвах стените, те идваха все по-близко. Стигнали в селото, те ни запитаха дали сме намерили следи от съкровища в стените. След нашето заминаване сигурно те са търсили в нощните часове скрити иманета. Както и на друго място съм споменавал, българинът развива невероятно усърдие в работата, когато се отнася за някакво си желано съкровище.

Рано на другата сутрин небето не се помрачаваше нито от едно облаче, когато потеглихме северозападно към Искърското легло. Около 30 метра над неговото легло пътят завиваше към запад и след половин час стояхме пред чуден скален хаос, а долу някъде дълбоко се блъскаше и шумеше Искъра. При пръв поглед тук не водеше никакъв път и при все това той съществуваше.

Ние слязохме, хванахме конете и потеглихме човек след човек над стена 350м. високо над Искъра. Тук-там се търкаляха скали, готови да полетят надолу, никъде нито дръвце, рядко някой храст. Само грамадни зелени гущери се криеха из камънаците. Навсякъде наоколо царуваше гробно мълчание. Дали стария път някога не се е виел долу покрай реката? В силен завой Искъра завива на юг и два кастела са стояли тук един срещу друг.

Постепенно слизахме надолу и вече чувахме силно течение край скалите. От някъде се понесе камбанен звън. Това беше поздрава на романтичния Черепишки манастир. Добрите братя бяха немалко зачудени от нашето пристигане. Навсякъде кипеше живот. Манастирът се готвеше за патронния си празник - Успение Богородично.

Някога той трябва да е имал по-голямо благосъстояние, но после е преживял много злини. Често е страдал от пожар, а не по-малко е претеглил от разрушителя на църквите Юсуф паша от Враца през 1798г. Това било в онези години, когато султанската войска, разбита от Пазвантоглу при своите опустошения не пропуснала и Враца. Епископ Софроний, чийто живот висял на косъм, избягал тогава в Черепишкия манастир, намерил там обаче вратите затворени. Калугерите били се изпокрили из пещерите. Болен от студ и глад той престоял при тях 24 дена след което занимал през снежните полета на Балкана за София. "Нямаше жив човек", разправя стария църковен пастир, "нямаше хляб, нямаше дърва; зимата беше люта, декемврийските нощи дълги и ние изнемогвахме от студ".

Стените на Черепишкия манастир се къпят във водите на Искъра. И срещните скални стени падат така стръмно, че не остава на брега място и за пътечка. Със страшна сила реката си е проправила някога тук своя път. Виещата се като змия пътека води към Игнатица. Откъм север това е първото село на десния бряг на Искърското дефиле.

При Игнатица можех лесно да премина на отвъдния бряг, но аз предпочетох да се движа по висините, дето кръгозора бе по-широк и по-удобен за снимки. Като се движех по-нататък, забелязах оттатък хубавото село Серонино, дето през 1829г. 600 арнаути, подгонени от настъпващите руси, се издавиха в Искъра. При ниска вода селяните още намирали пушки и ханджари. Тук е вече границата между Видинския и Софийския санджак. После иде Оплетна с развалини на един кастел, при следната Оселна местността е вече по-удобна за поселение.

След това дойдохме до Зли дол, колиби от десет къщи. Те са сгушени в една гора от плодни дървета, заобиколени с импозантни гранитни маси, дето шумоли малък водопад. И нашите Алпи не биха предложили по-пленителен пейзаж.

Пътечката се спуска низко към реката. Насреща, в полите на Врачанския балкан, в дълбоко врязана долина се крие Елисейна. Наново преминахме основите на римска крепост - петата след Лютиброд. Тук в областта на Габроница принадлежат: Брезов дол, Еленов дол и Осеновлак. Насреща се появи Ючюндол, последното селище на левия бряг на Искъра от Врачанската кааза.

източник: http://mezdra.archbg.net/