В недрата на Родопите

Иван Вазов

Крила, крила да имах! - та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат'роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи -
опряни в ваший лоб.
Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли - селения небесни -
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!
Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш'те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
по тяк като лети...
Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал от дивната му лира
в дълбоките гори ...
(Поля и гори)

С такива думи преди години в Пловдив, аз се обръщах към Родопите и към оная
снеговита грамада, която ги завръшва на запад, и която тогава аз не знаех, че
се нарича Мусалла - защото нашите географии ни учеха за Лунните планини в
Африка и за езерото Коку-Нор в Тибет, а нашата земя не знаеха - с такива жедни
чувства се обръщах към Родопите, които така пленително мамеха душата ми и
остаяха за мене тайнствен свят.

А между това, съвсем не бяха нужни крила - ако не да се надминат, то да се
посетят - тия приоблачни висоти, и онова, което стои зад тях.

Трябваше просто малко воля и един кираджийски кон.

Истина, - тогава (1882 год.) беше още Румелия, и свободното разхождане из
Родопите на неуловимите рицари на Караискакевата и Халамовата чети, плюс -
непокорните соколи на Тъмръшката република, правеха въздуха им често много
нехигиеничен за туристите...

Но това лято, през юни, аз бях честит да направя една обиколка из класическата
планина на Орфея.

I. Родопите. - Съдба на нашата южна граница

Родопите - това грамадно кръстосване и сплитане безчислени планински вериги,
покрити с борови гори или с тлъсти паши, което захваща от долината на Марица и
простира и последните си вълнения дори до Бяло море, са много слабо познати на
науката, в по-голямата си част. Едно, тяхната отстраненост и мъчнопроходимост,
друго - мохамеданското там население, остало в първобитно състояние,
недоверчиво и фанатично, правели са пътуването из тях пълно с трудности и
премеждия, които са отклонявали от там туристи и посетители. Аз разбирам -
европейци. Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг
България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни
отечество и пълно със страховита и враждебна тайственост. Само неколцина
търговци от индустриалните градове на Тракия в турско време, поради интересите
си на македонските панаири, са се престрашавали да минуват страшния "Доспатски
балкан", през пътя, насеян с опасности и с възпоменания за кървави грабежи и
убийства...

Сан-Стефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите и отвори
тяхната вътрешност на нашето жедно любопитство; той ги внедри почти цели в
границата на Великата България, но само за един ден; берлинският договор през
1878 г., а по-после - турско-българският - от 1885 год. измениха значително
южната ни граница, която сега пъпли повече по северните височини на Родопите;
тя прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок
остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен, и
наднича над Пловдив.

Тая игра на нашата южна граница в Родопите, по една историческа орисия, повтаря
съдбата й през средните векове, при старото българско царство: тя и тогава
никога не е била трайна и е правила големи или малки колебания по родопските
гребени, според променливото щастие на оръжието ни във вечната ни борба с
Византия.

Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част
от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система,
принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от
дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с
обладанието на една красота - Чепинската долина, и на една гордост - Мусалла -
подир Олимп и Шар най-високия колос в целия Балкански полуостров.

Аз тръгнах за първата - Чепино.

II. Пръв поздрав на Родопите. - Белово. - Заник слънце. - Радушно
гостоприемство.

Извадих си билет на Софийската гара за Голямо Белово. Голямо Белово бях
направил за точка на тръгването ми из Родопите, на които то се намира скрито в
полите; от там щях да вляза и се потопя в тоя зелен планински хаос, пълен с
такава таинственост и поезия за мене. Но още когато приближавах станцията Баня
Костенец, от дето се видят снежните висове и чуки на Родопите, аз се
почувствувах техен пленник, цял в обятията на тяхната атмосфера; те ме
обхващаха властно със своето величие, приковаваха погледа ми и пълнеха душата
ми и мислите ми всецяло със своя стихиен образ. Великите планиии упражняват въз
човека същото чаровно влияние, както видът и на морето... И аз с едно истинско
сладострастно чувство поглъщах в гърдите си свежия ветрец, що ми полъхваше от
големие чалове над Костенец; чинеше ми се, че поимах вече аромата на боровите
им гори, що се тъмнееха под гладките им темета, и че схващам морският им шум в
кристалното шумолене на младата Марица, на която бистрите струи преди малко са
изтичали от подоблачните езера на Мусалла.

По 3 1/3 часа паравозът изпищя, пълнейки с ек Момина Клисура, и спря при
Беловска станция. Понеже кола не намерих за Белово, предадох вещите си на два
хлапака и тръгнах подир тях. Веднага се озовах в един планински дол, из който
шумеше Яденица. Тая река, която се излива в Марица при станцията, иде от
вътрешността на Родопите, минувайки през най-гористите местности, главната
област на експлоатацията лесовете от барон Хиршовия трион. Големи върби и
дъбове покрай бреговете хвърлят дебелата си сянка въз бистрите пенести вълни.
От двете страни се издигат рътове, покрити с низък габрак; те вървят успоредно
на юг, по-зелени и по-високи, и опират в главната верига на Родопите, цяла
облечена с гори, която красиво откроява набраздените си върхове в лазурното
небе.

След половина час ход влязох в Белово. Голямо село, притиснато от голи ярове,
загнездено надлъж по десния бряг на Яденица. Из единствената тясна улица, с лош
калдаръм, между два реда низки къщи - с насядали на праговете купчини жени - и
кръчми, аз следвах доста време хлапаците, които ме завеждат най-после в една от
последните, дето ми казаха, че имало стаи за гости.

Там отивах с цел да пренощувам, след като си хвана водач и кон, и утре рано да
потегля за Чепино. Но кръчмарят ми обади сурово, че няма място; нямаше място за
мене и в другите кръчми-ханища, дето питах. Намерих се в чудо. Мислех да се
повърна на станцията да преспя в някоя от гостилниците там. Най-после един
кръчмар, когото втори път ходих да моля, се смили и ме прие в къщата си за тая
нощ. Той ме заведе на горния кат и ми посочи една гола, прашна стая, с два
прозореца без стъкла, като ми каза сухо, че постелки и завивки нямал. Нямах и
аз свои, но пак слава Богу и на това. Щях да помръзна през нощта, овит само с
шала си, но тя, за щастие беше кратка.

Ступанинът след като ме разпитва за целта на пътуването ми и за положението ми
в София, осведоми се за името ми, което му каза толкова нещо, колкото и
неговото на мене, и си излезе.

Слънцето залазяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд
реката. Това време тук се наричаше "з`аник слънце", прекрасен български термин,
както и "изгрев-слънце", който другаде чух; но пишущите братя никога не им
дават достъп в литературния език, а ги заменяват учено с километрическите.и
чужди на духа на българския език: "изгряването на слънцето" и "захождането на
слънцето". Един господин, който превождаше в един български вестник романа "На
разсвете" от Ежа, беше велемъдро предал това название с "При пукването на
зората"!

Няма съмнение, че това се дължи, колкото на безвкусието, толкова и на голямата
им убогост в знанието езика, който тъй добре знае народът. Въобще той не обича
проточеностите и грижливо ги избягва. Той особено избягва глаголните
съществителни, като горните, и казва: з`аход или з`аник слънце и изгрев слънце,
или просто: изгрев; вместо "пукнувание на зората" - призори; н`апън вместо
напъване, тътен, вместо тътнение; а бъде ли принуден да ги употреби, той пак ги
скратява и казва: правене, дигане, пиене, спане и пр.

Г-н Н. (ступанът) пак дойде, но сега с твърде дружелюбна усмивка на лицето,
предишната сухост и студената учтивост се смениха с една топлота, на която аз
не можах да отгатна причините. На поканата му излязохме на балкона, дето
цъфтяха саксиите със светлочервени цветя, с молохи, стамболчичета и други
разкошно разцфтяли стръкчета.

- Докато разтребя стаята, да постоим тука на хладничко, тука най-хубаво е по
заник-слънце - каза ми той.

И наистина, вечерната картина беше хубава. Високият зелен рът пред нас, по
който мирно пасяха няколко пръснати коне и волове, хвърляше голямата си сянка
въз дола, въз овошките и дърветата, които нещо зашумяха, от планината вееше оня
тих, хладен и приятен ветрец, който в Станимака гърците наричаха "вечерникос";
скритото зад върха слънце издаваше златни, сияющи снопове лучи, които заливаха
високите гористи бърда, тъпи чуки и красиви хълбоци на планината, а в падините
остаяха големи петна от сянка. В дъното на тая сянка бучеше буйната Яденица.
Тая горска картина имаше чудна прелест под играта на вечерното осветление.

Бай Н. поръч`а на едно момче, във френски шаячени дрехи, което току-що бе
свършило да мете стаята, да донесе ракия. Той ми обади, че това момче е син му,
който свенливо се ръкува с мене, кога донесе блюдо със стъкленце ракия и две
чашки. Малко подир това дойде и едно момиче, тънкулясто и мършавичко, но с
приятно лице, донесе мезенце и се ръкува с мене тоже; то беше дъщеря на
гостолюбивия ступанин. Тя се последва скоро и от две други невести, с които
мълчишком си стиснахме ръцете. Бай Н. не ми ги отрекомандува, но аз разбрах, че
той ми стори чест да ми представи цялото си семейство. Аз не можах да не бъда
чувствителен на тия дружески и топли отношения. Лошото мнение, което отначало
добих за гостолюбието на българина тука, се измени. Излизаше, че добрите
славянски черти не са изчезнали досущ из нравите на нашия селски народ. Трябва
само да умееш, да победиш недоверието му. Истина, че аз не знам с какво го
победих...

Бай Н., както го разбрах, бе един от заможните беловчани; освен къщата и хана в
Белово, той притежава един хан и при станцията. Но главното му занятие е
търговия с дървен материал; тя е и главния поминък на селяните. По околните
страни и пътища твърде малко сгодно място има за земеделие: лозарство не може
също да вирее, защото местността е висока и на усой. Белово е турено на твърде
лошо положение. Истинското място за заселение е била широчината при станцията -
то там е и било най-напред; но в миналите смутни времена селото се е преместило
и задънило навътре в глухата, тясна и мъчнодостъпна клисура. Същото явление
представляват стотици още села и паланки из нашето отечество.

Както ни разправя историята, Белово е било едно от укрепените места, които са
показали храбро съпротивление на турците при завоеванието. И подир него, то,
заедно с други планински паланки, като Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна,
Градец, Ямбол, Сливен, Чепинско, са се ползували с едно привилегировано
положение, което е приличало на полунезависимост. Тия села са били задължени да
дават войници на Султана, по няколко хиляди души годишно. Те не получавали
никакво съдържание и, въоръжени само с копия и боздугани, придружавали военните
обози, ровели окопи, гледали конете, секли дърва и изпълнявали други работи, а
част от тях пазели при Цариград султанските коне. Срещу това задължение те са
живели независимо, управлявани от свои войводи и князове; били освободени от
данък и други тегоби и имали право да носят, както турците, разноцветни дрехи.
Хиляди от тях са били под стените на Будин и Виена, дори в Египет, заедно с
турските войски. Това любопитно учреждение на "войнишки села" е траяло близо
300 години, дори до началото на нашия век.

На това обстоятелство се дължат и известни морални качества у жителите в
поменатите местности, като храброст, вироглавщина, любов към свободен живот,
които дадоха на историята ни - най-напред хайдуците, а после бунтовете до 1876
г. Разбойническият дух и до последно време тлееше в тия диви и горски усои на
Родопите; те и до днес са главното прибежище на харамии, които почти всяка
пролет, с лястовиците заедно, се вестяват тука.

Бай Н. стана и ми каза сбогом, като ме попита желая ли да ми сготвят нещо за
вечеря. Понеже аз си носех, приех само предложението му да ми прати вино.
Когато влязох в пометената си стая, аз останах смаян: вместо да я найда гола,
тя беше постлана цяла и пременена с нови постелки и възглавници. Един чист
юрган беше турен на разположението ми. Сякаш, че тя очакваше да приеме някой
министър! Тя беше добила ненадейно за мене тоя гостолюбив и празничен вид, чрез
ръцете на невестите, които ми се марнаха, че шътът там. Това беше приятна и
много ласкателна изненада, на която аз само по-после, мисля, че отгатнах
причината: Бай Н...-ят син, който е свършил трети клас и вероятно е запомнил от
някоя читанка името ми, беше ме повдигнал кой-знай колко в очите на баща си, та
ми се правеше такъв добър прием. Не напразно тая планина е била отечество на
Орфея: де ще музите намерят прием в нашия железен век, ако не тука? Това живо
момче (то вече е изстояло солдатлъка си), ми шъта и при вечерята с голяма
предупредителност и до късно се разговаряхме със сърдечност, като стари
приятели.

III. Утро. - Пътуване из планината. - Родопски видове. - Песня. - Децата на
природата

Сънят ми беше приятен, но кратък през нощта. Аз още по един часа се събудих и
вече не заспах - това става винаги с мене, когато ще пътувам. Дори до изгрев,
мислите ми, под глухия гърмаж на реката се скитаха по родопските върхове и ми
се мержелееха очарователни картини, които не мога да кажа, че надминаха ония,
които после видях в действителността.

При всичкия ни наговор с Атанаса (кираджият), който бай Н. бе условил още
снощи, да дойде два часа преди да се съмне, за да изкараме повечето път по
хладовина, той не пожела с голямата си точност да нащърби репутацията на
източния човек: той се яви с трите си мулета, когато слънцето хубаво увенчаваше
всичките околни върхове и чуки. На моята приятелска забелжка, той ми отговори:

- Господине, не се бой: додето се изкачим на Алабак, все из сянка кю шетаме.

Атанас беше беловчанин, висок, като бук, с плитка озобана шапка, с лице
почерняло и физиономия хайдушка.

На пет часа се разпростих с бай Н. и със семейството му и ги благодарих за
гостолюбието им, па се метнах на едното муле - на другото се натовариха вещите
ми, а третото яхна кираджият. Още при ъгъла на същата къща, Атанас зави из една
тясна уличка наляво и ударихме въз стръмнината, която съставлява хълбока и
бърдото. Зелената премяна на плещите и рамената на планината на големи талази
се освещаваха от източното слънце, невидимо сега за мене. Небесната синева
добиваше на всяка минута златиста и мека лазурност; ни един облак не плаваше из
небосвода, от всякъде стеснен и подпрян от зелени планински върхове.

Но хълбока на планината, по който се изкачваме, беше гол както и срещните.
Близостта на селото ни обяснява тая голота. Тука, както и навсякъде, дето е
изсечена гората, може да се види как природата се старае да поправи
опустошенията, които прави човекът. За жалост, не я остават на мира да върши
своята работа. Ние вървим по пътя, който е направила компанията на железницата.
Пътят е доволно широк и може по него да се върви с кола. Той минува, разбира
се, по ония места, които са пострадали най-много от топора и огъня. Печално
стърчат черните дънери на отсечените дървета, загубенн между младите фиданки,
които са изникнали наоколо, или затрити в земята, която ги отрупва полека-лека,
като че иска да ги заличи от погледите на пътниците. Понякога цели дървета
лежат тъй, факто са били отсечени, или ония, които са ги секли, отнесли са щото
им е трябвало, а другото са оставили да гние, затрупано с трески. Не по тоя път
трябва да върви онзи, който мечтае да види непроходими лесове.

Но по-навътре гората става по-съхранена. Пътят върви на извивки между редки, но
исполински габъри, букове, бели дъбове с дънери мъховити от северна страна; из
самотиите на тоя зелен прохладен лес заехтява гласа на славея; той се дроби и
се рони на кристални звукове. Колко е хубаво! Кукувицата от време на време се
обажда в листака, който балканският ветрец прави да шумоли и да трепери над
главите ни. Пътят се извива като змия из планината, слиза, изкачва се с безброй
забикалки, тука по някой връх, там край някой дол. Човешката ръка най-малко е
могла да посегне на дърветата, които растът по стръмните урви на доловете. А
как хубаво изгледват тия, израстнали едно до друго, прави по стръмнината, които
спират окото ви и ви представляват дола, като някоя бездънна пропаст! Вятърът
шумоли в листата им, вглъбява се надолу из урвата и чини ви се, че слушате да
тече на дъното на дола някоя река. Панорамата се сменява постоянно пред очите
ни. Някой рът се простнал на длъж, покрит с гъст лес, над него други се
възвишават амфитеатрално един над други. На места дърветата се разделили и
видите отдалече, като да се отваря някое тъмно подземие в леса. Няколко ръта
подпрели гърбовете си на една страна и образували една мила долина, която
приятно примамва очите ви, покрита със зелена морава. Един бистър поток слиза
из една теснина и сладко ромоли покрай нея. Много от тия долини са преобърнати
в ливади, тревата на които стои още неокосена и ярко зелена.

Водачът, седнал женски на мулето, така щото и двата крака му висят от едната
страна, като истински водач, разправя постоянно - той силно желае да завърже с
мене продължителен разговор, но безуспешно: аз му отговарям с къси: да и не.
Картините, дето ме окръжават, поглъщат цялото ми внимание - те занимават и
очите ми и душата ми: възхитителните декорации, нови на всяка минута, чарове,
красота, мълчаливи сцени на един тайнствен и непресушим живот на тая горска
природа, държат ме в един вид екстаз и благовейно удивление. На такива места
човек няма нужда от събеседник; разговорът му би бил неуместен и досаден, като
пред сцената на операта, когато дигнат завесата ти открива едно феерическо
великолепие: твоят омаян поглед цял е прикован в чудното зрелище, а слухът ти
схваща и гълта жадно всяка нота на музиката. Дружеските беседи и разговори са
приятни, когато искаш да съкратиш времето си или да не забележиш отекчителната
правота и монотонност на едно шосе в голо поле. Тука човек не чувствува
естествената потребност за размяна и споделяне впечатленията; той като че се
усеща двойно по-щастлив, че може да се предава егоистически и сладострастно цял
на мълчаливо съзерцание, да не пропуща ни една подробност, ни една хубост, ни
един звучец, ни една чаровност от сцената, която господ турил пред него!

Пътят на места се оживява от срещата на юруци, които карат на кола и мулета
дъски от Балкана за Беловската станция. Атанас с всекиго се здрависва и разменя
по една приятелска дума, като с познайници. Тоя път възлазя до върхът на
планината, все тъй широк и сгоден за кола. По него са се свалили всичките
изсечени от компанията на барон Хирша гори в Родопите; компанията е взела
всичките тия лесове от турското правителство, за да ги експлоатира за траверси
и дърва за горене в продължение на трийсет и пет години. Беловци и околните
села заявили веднага, че тия лесове са техни общински владения, за които имат
документи, и незаконно са отстъпени на компанията. Правителството изслушало
представителите, които били изпратени да изложат оплакванията, и, в отговор на
заявлението им, чисто и просто ги хвърлили в затвор, с което и успяло да им
пресече охотата за по-нататъшни рекламации. Онеправданите села чакаха да дойде
освобождението и подновиха своите заявления. Работата се протака дълго време и
се свърши с един компромис. Компанията се отказа да сече направо със свои
работници в планината, с условие, че селяните ще извършат всичките поръчки,
които им даде за своите потреби. Компанията и селяните взаимно се бедят сега в
немилостиво сечене на планината.

Ние възлазяме повече и повече. Стигаме до една полянка. От нея пръв път зървам
слънцето, което виси над вършето на оттатъшните гори. Разтваря се хоризонт
широк. На изток се види част от долината на Марица и от веригата на Стара
планина в далечния кръгозор, застлани сега цели от сива, димлива мъглица, та
нищо ясно се не различава в тях; на север и запад е безконечното наплъстяване
на върхове, бърда и гърбове, от средногорските, ихтиманските и родопски
балкани. В купа на последните се издига високата чука на Балабаница, около 2300
метра над морето. По-насам е Куршумтепе, свързано с предание за някогашните
хайдуци. Когато правим нов завой по следующето бърдо, между дъбовете изпъква в
хоризонта нов, по-висок, объл връх, по който са белеят снежни преспи. Мисля, че
той е оня гигант, който стърчи като кубе над Костенец. - Трябва да е
Чаталчукур. Аз дълго не свалям очите си от тая величествена височина. - От
друго едно място на тоя балкан се виждал друг един връх, "като яйце бял", казва
ми Атанас. Вероятно, думата е за Мусала, или за някой негов съсед.Но те
по-оттатък ще се видят, а сега и Четалчукур и Балабаница изчезват зад вършето:
ние се изгубваме между две стени от дъбове и букове, които после се сменяват с
борове; през самотиите им стигат до нас викове, които някак си глухо звънтят в
тишината. То са юруци, някъде по чаловете пасат стадото си... Аз гълтам със
цели гърди въздуха, наситен със боров дъх. Разкошни сенки закриват пътя, който,
като гиганска алея, се вие в чудесната гора. Не ще ми се да се свърши скоро.
Атанас дойде в щасливо настроение и разбуди ековете със следующата песня,
изпяна на един жален и провлечен глас, какъвто е създала българската планина:

Запяла мома в гора зелена,

в гора зелена, в темно усое.

Ка'я зачул млад калугерин,

той си момата люто кълнеше:

- Убил те господ, бре малка моме,

че що не запя от-отзарана,

дорде не бях се покалугерил?

Пусто останало черното рухо,

огън да гори калимявката,

вода да носи бялата книга!

И песента далеко се разнасяше из гората.

Ох, как бе тя тъжна, как свиваше тя сърцето и будеше в него тиха и горчива
скръб... Как много парливи съжаления извикват в страдната душа тия прости
излияния на тоя неизвестен "млад калугерин!" Не е ли той символ на скърбяшите
души, които изпущат тоя вик от съжаление при вида на цветущия живот и светлата
младост, пропуснати от тях, неусетени всред горчивата борба за съществуване,
или във високи ламтения, поглъщащи цялото битие! Ох, тая песен, тая песен... В
нея реве човешката скръб, траурът на живота в нея ечи, и моли, и въздиша, и
безплодно проклина!...

Ние вече вървяхме по равно. Атанас ми казва, че Алабак е близо. Гигантската
алея на боровата гора, нарисувана с причудливите шарки на сенките, красиво
извиваше своята крива линия из строгия, величавопокоен лабиринт на дъбравата. В
дълбочините й някъде славеят ронеше своите сладки и тъжни ноти... Под един бял
бор край пътя шумна дружина цигани и циганки насядали. Атанас, който се познава
с целия свят, излезе приятел техен и се спря да приказва, додето си запалвам
цигарото.

Додето той приказваше с циганките, аз продължавах да ги изгледвам и да изучавам
техните бързи движения, живи, умни изражения на тъмномургавите лица и черни
очи, звънки гласове, които изкачаха нагло заедно със смехът, измежду два реда
бели като маргарит зъби, и природната свобода, неизвестност и безгрижност,
които придават винаги някаква си дива поетичност на тия отритнати от обществото
парии. Аз обяснявам добре прищевката на един руски поет - Пушкин - да се
присъедини към една подобна дружина в бесарабските степи и да вкуси неизвесното
наслаждение от един волен живот. Чели ли сте поемата му Цигани?... После
мисълта ми отива по-нататък, минува векове и епохи и намира първобитното
человеческо общество, чергарският мир, който е живял така, както живеят сега
тия чада на природата - без гнезда, без честолюбия, без закони и без нужди...
Щастливо ли ли е било человечеството тогава в първобитното си състояние, или
сега - когато има за слуги парата, електричеството и усилията на гения?
Отговорът не е тъй лесен, както се чини от пръв път. Философите - Русо,
Толстой, велики парадоксални умове, казват на человечеството: върни се назад,
за да бъдеш по-малко нещастно! Има ли истина в това? Нужно ли е това световно
дърпане назад, за да се намери залога на щастието, за да се отиде в обетованата
земя на жедното человеческо ламтение? Нужно ли е и възможно ли е? Вечният
природен закон за движението на человеческия дух нанапред прави немислими даже
такива въпроси. А между това - те се правят!... Те се правят от цивилизацията,
която още търси Колхидата на златното руно на човешкото щастие... Любопитно е,
задава ли си ги и мирът на тия първобитни хора и кой може увери, че те от своя
страна предпочитат да смесят своите дрипи и своята свобода с облагите на нашата
цивилизация! Една голяма загадка. Да бях бил в тяхната интимност, като бай
Атанаса, а още по-добре, ди ми беше познат тайнственият им диалект, аз
непременно бих се съблазнил да ги предизвикам на излияния, да разбера тяхното
наивно мировъзрение и да измеря вероятно бездната между него и нашето.

Впрочем, дали ще има у тях думата, която изражава понятие за щастие? Тоя в
детинство замръзнал и неизкусен език надали е създал още термини за такива
отвлечени предмети. Това не значи, обаче, че нещата отсъствуват, щом думите не
са още изнамерени. Нашите бащи и деди в продължение на четири века нямаха дума
за отечеството и за свободата, което не им бъркаше да любят едното и да ламтят
за другото.

Аз още бях занят с подобни мисли, кога през дънерите на боровете весело се
прозре една зелена поляна.

- Ето ти и Алабак! - извика Атанас; - Оттука сега ще се нагледате, господине!

IV. Алабак. - Изгледи

Алабак е седловина на гребена, точката на билото, от която се слазя в
Чепинската долина. Това място служи и за скеля на дървения материал, що валят
от околните борови гори; много складове от нарязани дъски се белеят на
поляната, дето стои една стражарска колиба. По тая причина тука бива оживлено
обикновено. Сега, обаче, освен тримата стражари, нямаше други.

Алабак - аллах бак!

Турците казват, че от тука се виждал бог.

Ако не видях бога, то видях най-възхителната панорама на вътрешните Родопи.
Непрекъснати вериги гористи планини, надиплени живописно една зад друга,
подпират от вси страни кръгозора. Между техните многобъдрести клонове, в една
голяма дълбочина пред мене, простира се от север към юг райски хубавата
Чепинска долина. Реката Елидере, като един смок, извива се из нея и се губи
насам в един дълбок пролом. Четири селца, хубавички и кичести, някои с бели
минарета, се редят по права линия в тая зелена долина: Корово, Лъджане,
Каменица, Баня. Последното се шири с минаретата си в южния кът на долината, на
места златоруса, на места ясно-зелена от нивята и ливадите си и набраздена от
редове дървеса, които обтакат ръчките й. Трябва да кажа, че това е само част от
Чепинската долина: две широки бърдчини на ляво, една от север, друга от юг -
които се стремят една към друга, без да се сберат, пазят на изток другата част
на долината с три села: Дорково, Костандово и Ракитово, от които само двете
последни се съглеждат. Благодарение на тая игра на окръжавающите планини,
Чепинско има форма на разтегнато Н. Това личи добре и на картата.

Но мене особено ме радваше зрелището на околните планини, грандиозната рамка на
тая хубава долина, единствената в Родопите. Тоя планински венец, който почти
цял съвпада в чепинското землище, е нещо достойно за възхищаване. Няма нищо
по-живописно от хармоничното групирване на бърдата, чукарите, гребените,
горделивите висове на кръгозора, почти всички облечени в гори и в черни лесове.
Как сладосно и артистически се рисуват вършето на горите в лазурната синева на
небето! Бели грамади от облаци по хоризонта тихо се реят и спущат острови от
сенки по мантията на планините. На ляво от мене се издига със страшните си
карпи Милева скала, над дълбоката провала на пролома на Елидере. Оттатък него,
протака се черния гребен на Каркария, чиито поли падат във въсточната Чепинска
долина. Тоя могъществен гребен се събира на юг с планината Пашино бърдо,
покрита цяла с девственн елови гори; на запад от нея се подава величествената
Сюткя (2178 м) със своя широк гръб, високо изпъкнал в небето със стръмни
склонове покрити с черни лесове. Там Беловските разбойници бяха отвлекли преди
няколко години Хиршовите чиновници - Лендера и Биндера... Куп по-малки рътове в
разни красиви форми и изрези се лепят до плещите на тия големи гребени. Зад
югоизточния, в дъното на хоризонта, синее се разтегната пирамида с остър връх.
То е Баташкият Карлък. Зрелището на тоя връх хвърля мрачност в моите мисли и в
цялата весела картина пред мене. Той сякаш и сега бе настръхнал от кървавата и
страшна драма, на която е бил свидетел, и предава на душата ми трепета на
мрачния си спомен. Още по зад него, от страната му, на изток, синее се, като
щръкнала грива на един лъв, друг връх. Аз познавам в него Персенк (2080 м),
големият планински възел във вътрешността на Родопите.

От дясната ми страна билото се повдига, окичено с гора, а от него едно гористо
бърдо се простира на юг, та ми закрива гледките към запад, сиреч величествените
върхове на Рила и Пирин. Но онова, което ми остая пред очите, е доста да държи
много минути всичките ми чувства в омаян захлас. Аз чувствувам някакво щастие и
лекост в цялото си същество, някаква неизразима драгост, чиста и светла, като
лазурното пространство, в което се къпех, и оная извънредна ясност на мислите,
която са способни да дават такива височини.

Това е цяла празнична феерия! Аз виждам даже и бай Атанаса, който е минувал от
тук без брой пъти, и двама от стражарите, че заедно с мене гледат захласнати на
картината, като че първи път се мярка пред очите им. Те в същото време ми и
наименуват местностите, за които ги питам, или подтвърдяват названията, които
аз им давам, като се водя от картата. Това последното не ги учудва, както други
някои безграмотни хора, виждам, че и водачът ми и стражарите имат харно понятие
за картата: те са давали тука сведения на много вече туристи и инженери, за
какъвто взимат и мене, и са запознати с назначението на карти и бинокли.

Бай Атанас, даже, твърде любопитно наднича над картата и с големият попукан
пръст натиска реката Елидере и ми каза:

- Това тука, като чер конец дето е, на ли е то Елидере? Аз му потвърдявам,
учуден от налучването му, защото знам, че той е съвсем безграмотен. Но той ме
учудва още повече, когато туря пръста си на онова място, дето реката възвива
нагло на изток и прави твърде остър лакът.

- Ето тука е "Лакътът!" На, ето го там доле декато възвива изпод него Елидере,
казва Атанас, като ми посочва един силно заострен, цял обрасъл с гора, чукар,
който се издига долу, опасван от кривулека на реката. На руската карта той е
забележен "Локат".

Тука имах възможност да видя голямата разлика, която съществува между формите и
направата на Рила и Родопите, във вътрешността им. Тук се не виждат ония остри,
голи, уединени конически върхове, на които скалните чела, изронени, изрязани,
озъбени, стърчат над страховити пропасти с езера на дъното. Родопите, в широкия
си разплив и голямо разклонение, имат въобще по-меки очертания на върховете си,
обикновено облечени до горе с гора. Купените и пирамидите на Рила тук не
стряскат погледа с дивашкото си и тайно величие. Родопите нямат строгия и горд
вид на Рила, но за това представляват много по-приятни и красиви изгледи с
веселите си долини, живописни клисури и гористи проломи, както и безкрайни
мантии от девствени лесове, които намятат разкошно цели вериги. Рила е една
величава и тържествена поема. Родопите са една Шекспирова драма, оживена от
перипетии и постоянно менливи декорации.

-------

целият текст : тук